Рози ми застилаш,където крача

От всичките човешки същества,
на ни едно не мога да се мръщя,
че във душата си не съм сама,
любовта страниците ѝ разгръща.

Не се налага да ти обяснявам
с кого,кога,къде,защо,дали...
Пред тебе и дори,когато падам
и когато съм затрупана с вини

и не намирам дума да ти кажа
от цялата камара с глупости,
простил ми би.Сама ще се накажа
от твоята любов без граници.

Решавам днес да попътувам малко,
баста на отлагането с месеци.
Наистина,ще бъде много жалко
да запомня лятото със крясъци.

Сърцето ми ме тегли към водата,
солена..и сладка,като парещ лед.
С удоволствие лягам на земята,
ти пък направи като един поет-

попей,докато Слънцето прежуря
и без жал стопява този кратък ден,
а на хоризонта тънък шнура
покоряван е от залеза червен.

Прегърни ме,докато тихо плача,
не се съмнявам,че съм си у дома.
Рози ми застилаш,където крача-
няма човек,който умее това.