Показват се публикациите с етикет пирончета. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет пирончета. Показване на всички публикации

четвъртък, 10 октомври 2019 г.

Господи,
прости ми за онези пъти,
в които не те намирах в себе си,
за моментите,
в които не те разпознах
в този живот...

10.10.2019 г

понеделник, 20 май 2019 г.

Черпя светлина от тъмнината, с какво ще ме победиш?

събота, 12 септември 2015 г.

За цветовете - оранжев

Точно като фанелката ти!
Като огън. Като детска песен.
Като несбъдване,
защото...
ако се сбъдне
ще си промени цвета.


12.09.2015 г.

четвъртък, 10 септември 2015 г.

Хаос

Пълен хаос цари!
Този дядо до нея живее.
А от нейните детски игри
е останало малко и тлее.
И на нейните детски плещи
този свят трупа тъпи въпроси.
Някой е длъжен да изкрещи:
Защо тя на гърба си ги носи???
Някой трябва от раз, със замах
да премахне световният тумор.
Мечка страх, мен дано не ме е страх!
И да стреля направо от упор.
Дотогава ще бъде така.
Тя не бърза и гасне спокойно.
А наоколо все суета
и любов се промъква подмолно.

10.09.2015 г.

четвъртък, 30 юли 2015 г.

За цветовете - червен

Искам да разточителствам с времето
безобразно и с младежка арогантност ,
но червеният цвят на залеза е светофара,
който ме спира...

30.07.2015 г.

сряда, 30 юли 2014 г.

Емблемата на контрольорките

Все се беше случвало автобуса да го няма, обаче такова чакане за пръв път му ударих! На всичкото отгоре имаше само един резен сянка, досущ като парче охладена диня.  Откакто съм се върнала, чакам търпеливо по спирките, но този път бях мълчаливо съгласна с мургавата сънародничка, която обяви на висок глас: ?Ша доде, ама у неделя ша доде!“ И сякаш всички са за моя автобус!..Жената, с детето обаче привлича внимание. Вижда се, че то е със забавено развитие. Смее се непрекъснато, за което получава шамар зад врата от родителката си: “Спри да се смееш ти казАх!“. То грейва като месечина, сякаш замисля как да спечели следващият шамар. ..От спрелият току-що автобус слизат две контрольорки. Едната застава до майката и детето, и то веднага е привлечено от апарата, който виси през рамото ѝ. Без да пита, го сграбчва и започва бясно да натиска копчетата. “ Само тук не пипай!“ - контролата показва един от бутоните. И докато Месечинко ѝ пречи на разговора, тя бърка в чантата си и изважда дъвка. Той  направо я захапва с опаковката. Хвърля хартийките на земята и обратно на всеобщото търпение, неговата усмивка расте. Толкова, колкото може - до ушите. Контрольорката се навежда, взима падналите хартийки и ги отнася до кошчето за боклук. Точно тук, спирам да мигам. Спомням си преди години, как Силвето ме видя с наполовина олющен лак на ноктите и ми каза: “ Ванче, за пръв път те виждам като контрольорка!“  От тогава, кой знае защо, винаги гледам ръцете на контрольорките. Като някакъв отличителен знак, емблема за принадлежност.  Малкият продължава да дърпа чантата с апарата, иска още подаръци.  Идва друг автобус и преди да продължи проверката за нередовност на пътниците, контрольорката му подарява пакетче мокри кърпички. Той увисва на врата ѝ, за благодарност.
Автобусът е така добър да ми даде достатъчно време, да избера емблемата на контрольорките...

30.07.2014 г.

неделя, 27 юли 2014 г.

По средата на пътя

За утре съм намислила няколко неща. Но, разбира се, най-важното е оценката.
Всъщност, средата на пътя трябва да се отбележи утре, някъде по обяд, когато седна срещу моята енергична докторка, на спокоен разговор. Какво ще покаже ехографа?..А рентгена?..А кръвните показатели?..
Може би тук е моментът да разкажа за Ани. Не я познах във вторник, когато започна терапията ми. Едно момче буташе количката:“ Извинете, може ли, първо да влезем ние, че иначе е невъзможно?!“ Всички се отдръпват , да сторят път. И тогава видях обиците.  Нямаше помен от онази Ани, висока, стройна, горда, въпреки слабостта. Дори и тогава, през май, ѝ се налагаше да се подпира на стените. Обикновено я изчаквах до вратата на стаята и отивахме заедно в столовата. Не можеш да сбъркаш жена като Ани. Дори само очертанието на устните ѝ е достатъчно, за да разбереш, че не е работила какво да е. Манекенка. И сега, когато беше вече на 71 години, можеше да предизвика завист. Може би съвсем по навик, тя ме огледа първата сутрин, когато алармата ме събуди и се запътих към банята: “ Много хубаво тяло имаш.“  От нейната уста си беше признание и се почувствах хубава, а мислех за нея същото. Ани е от тези фини и крехки хора, които тълпата глигани по улиците премазва безпощадно. Бих се заклела, че е възпитавана в аристократична среда. Пък може и така да е,  не я попитах.
Вторник си беше малко, или много кошмар. Първо, нямаше го едно от лекарствата и се наложи да ходя по аптеките, като докторката не искаше да започва терапията без него. За мое съжаление се оказа, че го няма в цяла София. Проверката в складовете показа, че го няма. Тогава, на помощ дойдоха “връзките“.  Така започнах курса , някъде към 14 часа, вече гладна и примирена с късния час. Този ден си тръгнах от болницата в 23.30 часа.
Виждах го как минава по коридорите, как сестрите бързат с банки плазма и кръв. Почти съм сигурна, че Ани е в изолатора, а съпругът ѝ е придружител. Същият този, който я беше оставил 4 дена без храна, когато ѝ се обадих след изписването да видя как е. Беше паднала в къщи и си ударила много лошо главата. Уговорихме се да се видим, да ми даде от този Ватикански хляб, който сбъдвал съкровени желания. Не се случи. Питах тогава за нея докторката- добре била.
И сега, когато я видях на инвалидната количка, сгъната на две, знам че имах и тогава предчувствие, че не е добре. Ани се бори вече 4 години с рак на костите.
А аз ..съм по средата на пътя. Не се надявам. Знам го! Така, както знам, че болката в гърдите не трябва да ме разколебава. Все пак тя ми напомня, че може би никога повече няма да мога да напълня гърдите си до краен предел с чист, балкански въздух...Кой знае, времето ще покаже.
Средата на пътя е важно нещо. Стискайте ми палци! ..Хайде, нека едната ръка да бъде за Ани!
Благодаря!

П.С.
На Гуля!
Почивай в мир!
31.07.2014 г.

събота, 12 април 2014 г.

Заклех се!...:)

Прибрах се. Оказа се, че съм загубила дебитната си карта. Господи, непрекъснато ми се спи и съм толкова разсеяна! Къде ли съм я засрала - не знам. Та...бих искала да си описвам вечерите, историите и изобщо - каквото ми хрумне от тук нататък.
Купих салата и защото само това ми се ядеше, отидох в майка ѝ реших да вечерям с тях.
Тя имала някаква надежда, че моят тумор е доброкачествен, защото прочела в интернет, че злокачествените в 90 % са с изпотяване на тила. Разбира се, че имам изпотяване. Майка съвсем посърна. Викам ѝ: Не чети в интернет! Аз нищо не чета, защото ще си сложа всички най-лоши неща ,като диагноза. Разбира се, съвсем не ми е добро положението. Осъзнавам го толкова ясно и реално, че чак не знам дали съм нормална. Не ме е страх. Само ми е мъчно, че не съм изживяла толкова много неща. ..
Разговора на масата върви, татко забранява на майка да споменава каквото и да било. Даже се посмяхме с една чинка от семейството на майка ми, която била много гледана цял живот от мъжа си. Той готвел, той чистел, за всичко - той. Когато вземел заплата, тя написвала на едно листче какво първо трябва да се купи и все тя била на първо място: “Сега, първо мене да ме оправите, че да ме отхвърлите настрана...“ ..:) Когато вече мъжът ѝ бил на смъртно легло, тя го прекъснала, докато говорел с дъщеря си, а той казал: “Мълчи бе, простак!“...и умрял. Така я лишил от възможността тя да му отговори или да го попита защо е казал така,когато цял живот е бил много учтив с нея. :) Много се смях на това. Егати и номера!..Хареса ми! :)
В четвъртък постъпих във ВМА за биопсия. Всичко уреди Мирослав Ненков. Обадих му се предният ден, с всички отхвърлени диагнози, от уролога,от гинеколога...както каза Д/р Бочев- “Ванче, гледали са те най-големите корифеи по своите специалности. “
Трябваше да се обърна вече към коремен хирург , Миро чакаше да му съобщя резултатите, обадих му се по телефона и той каза:“ Веднага се качвай при мен!“
Планува ме за биопсия, ясно го чух като каза: “От най-високо ниво! Няма да плаща упойката!“
Толкова ме прегръща и ме целува, че в мен се настани някаква тъга. Някакъв копнеж, да имам време...достатъчно време пред себе си, за да бъда целувана и прегръщана.
Упойката- с Пропофол.  Премедикация, целувка..докато още сме сами в залата. Влиза екипа, Миро застава зад главата ми и ме уведомява, че пуска перфузора. ...После се събуждам в коридора. Биопсията е взета.  Закарват ме в стаята на Отделението по Гастроентерология . Стая 13. Пак спя. Пристига Д/р Георгиева, която води стаята, психоложката, която ми говори за силата на мисълта и някъде към 16.15 ч. идва Миро, вече свършил задачите. Извънработното време и на тях не им се заплаща. “Хайде да те водя на кафе!“...Хайде! :)
Отиваме първо да се преоблече, на 3-я етаж, където е Реанимацията. Леле, глътнах си граматиката!..По коридорите лека, синкава светлина. Залите- с по 2 сестри. Дюшеците антидекубитални и нам кВи си- пясъчни, мясъчни...страхотия!  Гледам като теле в железница.
До всеки болен шкаф, със спринцовки, кората за записване на показатели , абе изобщо- извънземна работа ми се видя. :)
Отиваме на първия етаж, където има едно страхотно кафене. Хапваме ягоди с кисело мляко, някакъв лимонов сок с подправки, които ме хвърлиха на Седмото небе. Ако можеше да не свършва....Качвам се обратно на 14-я етаж, като нося кафе за дежурната сестра. Всички са приятели на Д/р Ненков. Или може би по-правилно е да кажа- Д/р Ненков е приятел на всички.
Какво правя сега ли?...Чакам резултатът от биопсията. Тежко, мъчително...предполагаемо...няма да е добро положението- знам. Но съм готова за битка.
Кълна се, че лесно няма да се предам!..Каквото и да ми кажат. Каквото и да показват външните резултати. Кълна се, че няма да загубя усмивката си! Ако ще да е единственото, което ще остане след мен!..
Ами...Заклех се!..:)

12.04.2014 г.

петък, 28 март 2014 г.

0 щастие

Вече няколко дена, откакто нея я няма.
Не я познавам. Просто едно дете на 14.
Много ми се събра тези дни, а днес болката в кръста е нетърпима. Натъпках се с хапчета. Вие ми се свят, та си мисля, че е по-добре сега да изтърся някоя глупост, защото после не съм сигурна , че ще се реша.
Денят, в който я приехме беше ужасен. Поработих за двама,  колежката беше по прегледи- и ние сме човешки същества. Понякога ни боли. Понякога - умираме.
По обед казаха- приемаме от детската онко...ние си знаем кога приемаме техни пациенти, а пациентите дали знаят..?!
Щурам се като идиот между 6 болни, аспирации, допълнителни назначения, назначения по терапия, микробиологични проби, преливане на плазми и кръв...
Приготвяме изолатора , амбу с маска...Кой апарат докторе?../ Савина/...“Савина Петрова“- Дора ме разсмива за пореден път. Ларингоскоп, тръба и една камара ампули, изтеглени, надписани и чакащи...
- Какво ще ми правите?
- Спокойно, сега всичко ще ти обясним!
- Като знам какво ме чака...
Всъщност, никой не би трябвало да знае какво го чака. Някак противоестествено е.
- Аз съм с 0 левкоцити!..
- Знаем. И с 10 тромбоцита...Сега, ще те приспим за няколко дена и когато белият дроб е добре, ще те събудим и ще можеш да си с мама и татко.
Мълчание.
Толкова бяха, няколко дена. С точност - 4.
Мога да посрещна всички външни сътресения, обаче от вътрешните търся убежище. Най-лошото е, че няма къде да се скрия, защото епицентъра е в убежището.  Пробвам да се намърдам сред хората, но както винаги и най-малкият удар ме убива.  После пак надигам глава, когато всичко утихне.
Едно нещо още не мога да разбера. Щастлива ли съм?  Би било толкова просто и лесно, ако можеха да ми вземат кръв и след 1 час да ми дадат резултата: Във вашето сърце беше открито 0  щастие.  Щях да знам, че умирам, но всъщност никой не би трябвало да знае....противоестествено е.

28.03.2014 г.

вторник, 25 февруари 2014 г.

Малките часове

Отдавна би трябвало да съм в леглото, но как да легна, като веднага ще заспя?! Иска ми се да запазя връзката, да не губя нишката...аз съм създадена да дежуря, да пазя сънищата и да паля звездите...Аз съм създадена да обичам.
Само понякога, най-егоистично, за части от секундата , ми се иска някой да обича мен...
Господи, ти който не си на небето, но си неизменно в мен, направи така, че да пребъде най-доброто за семейството ми, за мен и за всички до които неразумно се докосвам!

26.02.2014 г
02.00 ч.

неделя, 26 януари 2014 г.

Прекъснати връзки, отворени линии

Телефонът ти дава заето. Оставил си го отворен...
Всичките ми мисли нахлуват в стаята ти, като капчици от аерозола на ежедневния ми дезодорант. Иска ми се да поседна до теб, да полепна по чистите ти, безупречни мебели, да се вмъкна в ръкавите на ризата ти. Да остана...
Време е да запиша този сън, докато споменът не е избледнял, уморен да се връща непрестанно във времето, което му затръшва вратата.


25/26 01.2014 г.

вторник, 14 януари 2014 г.

Муха

Току-що четох един стих. Сякаш е писан за мен.
Разбира се, аз съм такава малка муха, че абсурд да е писан за мен. ..Само се питам, така ли изглеждам отстрани?
И ето тук, мога да започна да мълча с дни. С години. С векове. Не, че не крещя едновременно, но дори и пишещите стихове не могат да чуят вопъл, толкова съм тиха и малка...

Винаги съм се старала да не ми проличи колко много се радвам. Колко много се вълнувам. Колко много ме боли. Знам със сигурност от 200%, че който го е грижа за теб, непременно ще те чуе в тишината и ще отреже  трите глави на Ламята.
- Стига да са само три!
Ей това много му мразя на вътрешният глас, все се обажда. Все философства. Ама и аз не му оставам длъжна, толкова години го търпя!
- Я, да мълчиш! Много все знаеш, ама ако толкова акъл имаше, щеше да си живееш живота, а не да се чудиш къде да се завреш. Аман от сарказма ти! И от теб съм уморена!

Е, всеки друг ще ми пише, само не и той! Вчера даже един готвач се обърка и ми честити рождения ден. Виждала съм го на снимки, някакъв шеф е. И голям майтапчия. Писахме си известно време, после цъфна на скайпа. Може пък да е видял, че карам и днес на бисквити, а това определено е тъжно. Имам нужда от една топла чорба.

Трябва да се стегна и да не се “връзвам“ за конците, които ми пускат хората. Най-много да ме халосат с опакото на дланта си и пак да си търся частите до припадък. А колко рани ще ближа- аз и Господ си знаем.
Отлитам, че както е тръгнало, ще осера пейзажа...

14.01.2014 г.

сряда, 1 януари 2014 г.

Две червени свещи за любов

- Знаеш ли кой ми подари това?
- Кой?
- Тати. Спомням си за него.
Усмивката му се разширява така, че да попречи на сълзите да се търкулнат.
Усмихвам се съвсем леко, с притворени очи. Уморена съм. Спах малко, трябваше да взема душ и да си прибера детето. Така започна Новата Година...

Денят беше натоварен. 31.12. майка има рожден ден. Трябва да я уважа, въпреки оскъдното време. Купувам торта, тичам към “Дондуков“, където в рамките на 10 минути изяждам парче баклава, давам нареждане да се слуша баба за всичко и хайде обратно към Лъвов мост.
Сончето ме чака в цялата си прелест. Едно младо и винаги усмихнато същество, на годините на синът ми. направила е цял списък с покупки, пресметнала е всичко, даже щяло по-малко да ни излезе. Бързаме, защото аз имам задачата да приготвя пържолите. Добре, че сутринта направих картофите, наистина времето ме рита по задника. Непременно трябва да има свещ на масата, каза Бисерка, ама синя да била. Коня инак щял да се разсърди, а пък му идва годината. Годината на синият кон. Ха, сега де! Сини дрехи имам - работни. Всички сме с такива. И Сончето се съгласи, така ще се нагиздим. Ама за свещите се опъна. Гледай вика, какво пише в Гугъла. Ако искаш да се ожениш или да започнеш сериозна връзка- червени свещи и туй то! Вярвам друг път на таквиз дивотии и ми е все едно пембени ли ще са свещите, сини ли...и без тях мога, ако трябва да съм честна, защото с годините разбрах, че много романтика не е на хубаво, а само на харчене на пари.  Две червени свещи = 4 лева.  Ако щеш!
-Едната за мене, другата за тебе -смее се красивото лице на Сончето, другите майната им, женени са.
Разделяме и торбите, и пътищата - до довечера...
На празник- като на празник! Изкъпана и натоварена с 3 торби отивам почти 3 часа по-рано в Реанимация, да сменя колежките, нека се приберат навреме. Една жена винаги има работа, дори когато всичко си е приготвила предварително. По пътя получавам съобщение от Миро Ненков:“ Ванче, виж ме! “ Клип , в който е заснет той: “На работа по време на празници.“ Не е забравил, че съм дежурна. Не и той. Обсипва ме с внимание и смс - си, откакто разбра, че съм се върнала. Отложихме срещата за Новата година, нека всеки си празнува, без  припряност, познаваме се от един милион години...Веднага слагам клипа на стената си във Фейсбук! :)
Болната на 2-ро легло е терминална, на 6-то мъжът буйства, на 7-мо е оставена на спонтанно дишане, но канюлата запушва, което налага лаваж и чести аспирации. Зареждам банките, приготвям антибиотиците за 22 часа и чакам Сончето, която ще дойде към 18.00 часа, пада ѝ се да е дежурна и в хирургията на следващия ден- 01.01. Повечето ми колежки работят на 2 места, някои даже и на 3. Празнуват, когато се случи да си спят у дома, в леглата.  Няма как да извърша това геройство с това малко дете. Иначе съм с всички симптоми за 2-ра работа, не съм получавала никаква издръжка вече няколко месеца.
Сончето пристига със засмяното си лице и заедно с Анчето санитарката започват да творят вълшебства за празничната маса. Признавам си - завидях! Винаги съм искала да съм такова нежно и ефирно създание. Да умея и аз да подреждам ,и режа зарзаватите с търпение, и любов.
Масата става приказна, снимам няколко пъти.
Болната на 2-ро легло екзитира и решаваме, че преди да опитаме толкова ли са вкусни хапките, колкото и красиви, ще изчакаме да я изведем в патологията.
Най-после сядаме, идва и анестезиоложката от шокова зала с дежурната анестезиологична сестра. Сончето запалва една от свещите, бута ми запалката в ръка- всеки трябва да си запали сам любовта.  След два часа вече се разотиват, Новата Година е дошла. Шампанското изгърмя няколко минути по-рано, съвсем в синхрон с нетърпеливият ми нрав.
Оставяме свещите да си догарят. Няма- казва Сончето на доктора- да се загасят, тук са мислени желания, копнежи и магия е това! Отиваме на работния компютър да качваме снимки.
Ей, старост - нерадост! Нищо не усетих, на нищо не ми замириса. Добре, че Сончето усетила, свещта подпалила покривката, разтопила пластмасовите чинийки, които залепнали за масата.
На масата вода нямало, ама спрайт в тази Новогодишна нощ- дал Бог, та с него угасила огъня. Вика ме и като влизам в залата  се споглеждаме. Започваме истерично да се смеем. Тя се захваща с масата, аз с пода и всички повърхности, покрити в ситна, черна пепел. Два часа и половина. Напикахме се от смях. Какво ли не си казахме, как ли не изтълкувахме знаците на нашите червени, любовни свещи...Добре, че доктора- заспал, санитарката също. Излъскахме значи, като за Световно. Решихме, че на масата ѝ трябва лакиране и ще купим лак, за да я поправим.
Нещо засяда в душата ми и знам, че този неприятен инцидент  е най-значимото и хубаво нещо тази вечер.  Промъкна се като тайна между мен и Сончето, и само забитите ми пирончета тук могат да я разкрият. Разбира се и изгорялата маса, която покрихме с бяла хартия за покривка. А може би си въобразявам, че точно с това ще запомня първата си новогодишна нощ от 12 години насам?! Кой знае. Струва ми се, че ми беше даден важен знак.  Трябва повече да вярвам в червените свещи.
В 9 часа сутринта излизам от ИСУЛ.  Улиците са пусти, само тежкарите сме останали- както казваше един наш доктор. Така започна Новата Година...

01.01.2014 г.

понеделник, 30 декември 2013 г.

Равносметка

-Топличка е още, топличка е...детето ми, живичка е. Моля ви, можете ли да направите нещо?
 Знам, че не ми личи колко съм настръхнала до последният си проклет косъм. Пък и въпросът не е към мен. Аз знам за себе си, че хората не търсят просто една любов. На хората им трябва кръв, която наричат любов. Пият жадно и цял живот прекарват в търсене на любовта. Някои са се отказали и дори са позабравили какво беше аджеба онова жълто и мазно нещо, на което му викали преди кашкавал.
Не мога да спя. Не и повече от няколко часа, будя се, питам се...Докога ще се питам?...Докога?
Знам отговорите на всички въпроси. Отговорът е във въпроса.
Правя опити да живея като другите. Мисля, че се справям чудесно. Физически е много приятно.
Интересно, непрекъснато пиша на ум, сякаш е възможно да начукам поне няколко страници и да подпаля клавиетурата, а гледай как събрах една цяла година в няколко реда! Просто не ми личи, колко съм настръхнала ...

31.12.2013 г.

четвъртък, 8 август 2013 г.

Болка

Събуждам се и веднага разбирам, че нещо не е наред. Няма ми детето. Изтръпвам. Заспала съм и съм пропуснала да го взема от училище. Никога не ми се е случвало. Веднага хващам телефона. Не чувам първото нещо, което ми казва Ракел, само второто. " Lo ciento, pero..." Съжалявала. Тичам натам и тръгвам по коридори. Коридори, коридори...Взели са го от службите за защита на децата точно, както направиха с ония англичани, които пиеха по цял ден в бар Мауи. Минава ми през ума, че в училището няма толкова коридори. И се събуждам.
Болката в краката ми е спряла. Започвам да търся в спомените си, при кого е детето. При баща си. Там го оставих, да. Още няколко пъти се уверявам в това. Будна съм, потънала в пот.
Взимам душ, правя си едно турско кафе и сядам пред компа. Ууффффф...Скарлет пак е дала храна на оня- сдъвкан и изплют. Ама си кротува на скайпа. Мълчи ѝ се. И на мен също. Обаче за миг забравям болката и ѝ сипвам шепа сол връз главата. Така де, заслужи си го! И млъкваме с дни.
Най - трудното нещо е постоянството. Постоянствам от 13 години. Ама вече- край! Решила съм го и даже имам билет за септември. Никой не е постоянствал толкова, колкото аз. Никой. Аз съм № 1, естествено! Болката ми е на последно място, макар да я усещам съвсем реално. Сигурно душата ме боли, но аз не мога да се изразявам поетично, ако и да ме нарочи сдъвкания и да ме накара да пиша. И онази сега се напъва също, както правех аз. Израства демек.
Аз израстнах тук. Изглежда стана, когато останах сама, без работа. Свалих забрадката, взех малчо на ръце и наех квартира с единствените пари, които имах. До последната стотинка. Тогава така и не можах да си купя желания компютър. Купих го на следващата година. И затворих сърцето си, барабар с болката. Нека стои там. Не знам дали мога да я изгоня, но мога поне да щракна катинара и да не се доближавам.
Нима Скарлет не може да направи същото? Не. Тя е друга. Нежна.  Ефирна. Истинска поетеса.
Човек убивам за нея, ей! Няма да ви кажа как се запознахме, твърде е лично и само наше, белязано от болка. Накъдето и да се обърнеш - болка. Което ме подсеща, че трябва да си сложа крем на краката...добре де- на душата, и да заминавам да се трудя за тази кора хляб, която казваме, че е сладка, защото си е твоя. Моята нагарча, все пак за 13 години няма как да не е мухлясала.
Може и пак да ви пиша, но не обещавам. Зависи от болката.
“Ако ти ме повикаш сега, ако точно сега ме повикаш...“ аз , със чисто нови крака, вярвай- към тебе ще тичам..
П.С. Крака, душа...има ли значение, когато болката е във въздуха?! Как мислите???

 
Wordpress Theme by wpthemescreator .
Converted To Blogger Template by Anshul .