Всъщност, средата на пътя трябва да се отбележи утре, някъде по обяд, когато седна срещу моята енергична докторка, на спокоен разговор. Какво ще покаже ехографа?..А рентгена?..А кръвните показатели?..
Може би тук е моментът да разкажа за Ани. Не я познах във вторник, когато започна терапията ми. Едно момче буташе количката:“ Извинете, може ли, първо да влезем ние, че иначе е невъзможно?!“ Всички се отдръпват , да сторят път. И тогава видях обиците. Нямаше помен от онази Ани, висока, стройна, горда, въпреки слабостта. Дори и тогава, през май, ѝ се налагаше да се подпира на стените. Обикновено я изчаквах до вратата на стаята и отивахме заедно в столовата. Не можеш да сбъркаш жена като Ани. Дори само очертанието на устните ѝ е достатъчно, за да разбереш, че не е работила какво да е. Манекенка. И сега, когато беше вече на 71 години, можеше да предизвика завист. Може би съвсем по навик, тя ме огледа първата сутрин, когато алармата ме събуди и се запътих към банята: “ Много хубаво тяло имаш.“ От нейната уста си беше признание и се почувствах хубава, а мислех за нея същото. Ани е от тези фини и крехки хора, които тълпата глигани по улиците премазва безпощадно. Бих се заклела, че е възпитавана в аристократична среда. Пък може и така да е, не я попитах.
Вторник си беше малко, или много кошмар. Първо, нямаше го едно от лекарствата и се наложи да ходя по аптеките, като докторката не искаше да започва терапията без него. За мое съжаление се оказа, че го няма в цяла София. Проверката в складовете показа, че го няма. Тогава, на помощ дойдоха “връзките“. Така започнах курса , някъде към 14 часа, вече гладна и примирена с късния час. Този ден си тръгнах от болницата в 23.30 часа.
Виждах го как минава по коридорите, как сестрите бързат с банки плазма и кръв. Почти съм сигурна, че Ани е в изолатора, а съпругът ѝ е придружител. Същият този, който я беше оставил 4 дена без храна, когато ѝ се обадих след изписването да видя как е. Беше паднала в къщи и си ударила много лошо главата. Уговорихме се да се видим, да ми даде от този Ватикански хляб, който сбъдвал съкровени желания. Не се случи. Питах тогава за нея докторката- добре била.
И сега, когато я видях на инвалидната количка, сгъната на две, знам че имах и тогава предчувствие, че не е добре. Ани се бори вече 4 години с рак на костите.
А аз ..съм по средата на пътя. Не се надявам. Знам го! Така, както знам, че болката в гърдите не трябва да ме разколебава. Все пак тя ми напомня, че може би никога повече няма да мога да напълня гърдите си до краен предел с чист, балкански въздух...Кой знае, времето ще покаже.
Средата на пътя е важно нещо. Стискайте ми палци! ..Хайде, нека едната ръка да бъде за Ани!
Благодаря!
П.С.
На Гуля!
Почивай в мир!
31.07.2014 г.
0 коментара:
Публикуване на коментар