Не я познавам. Просто едно дете на 14.
Много ми се събра тези дни, а днес болката в кръста е нетърпима. Натъпках се с хапчета. Вие ми се свят, та си мисля, че е по-добре сега да изтърся някоя глупост, защото после не съм сигурна , че ще се реша.
Денят, в който я приехме беше ужасен. Поработих за двама, колежката беше по прегледи- и ние сме човешки същества. Понякога ни боли. Понякога - умираме.
По обед казаха- приемаме от детската онко...ние си знаем кога приемаме техни пациенти, а пациентите дали знаят..?!
Щурам се като идиот между 6 болни, аспирации, допълнителни назначения, назначения по терапия, микробиологични проби, преливане на плазми и кръв...
Приготвяме изолатора , амбу с маска...Кой апарат докторе?../ Савина/...“Савина Петрова“- Дора ме разсмива за пореден път. Ларингоскоп, тръба и една камара ампули, изтеглени, надписани и чакащи...
- Какво ще ми правите?
- Спокойно, сега всичко ще ти обясним!
- Като знам какво ме чака...
Всъщност, никой не би трябвало да знае какво го чака. Някак противоестествено е.
- Аз съм с 0 левкоцити!..
- Знаем. И с 10 тромбоцита...Сега, ще те приспим за няколко дена и когато белият дроб е добре, ще те събудим и ще можеш да си с мама и татко.
Мълчание.
Толкова бяха, няколко дена. С точност - 4.
Мога да посрещна всички външни сътресения, обаче от вътрешните търся убежище. Най-лошото е, че няма къде да се скрия, защото епицентъра е в убежището. Пробвам да се намърдам сред хората, но както винаги и най-малкият удар ме убива. После пак надигам глава, когато всичко утихне.
Едно нещо още не мога да разбера. Щастлива ли съм? Би било толкова просто и лесно, ако можеха да ми вземат кръв и след 1 час да ми дадат резултата: Във вашето сърце беше открито 0 щастие. Щях да знам, че умирам, но всъщност никой не би трябвало да знае....противоестествено е.
28.03.2014 г.
0 коментара:
Публикуване на коментар