Изповедта на един пес

Той е хукнал от рано на лов,
а пък аз съм му вярното куче.
Двете ми очи - пълни с любов
и сърцето ми, цялото - ручей.

Колко улов ще имам за днес?
През мъгла ще пробиват душите.
Щом по облак се пада на пес,
да оголвам по малко венците..?

И с език все изплезен навън
на животът вкусът разпознавам.
Той е хукнал, а аз съм без сън,
на подялба щом все се надявам.

Знам, че после, качил крак връз крак
ще ми среше кафявият косъм.
Ще свари кокал под похлупак
за мен, колкото мога да нося.

И преди да заспи уморен
ще избухне в очите му пламък.
Под това небе няма роден
човек с куче, а сърце от камък.

04.12.2014 г.