Нали съм цял живот едно магаре
и все на някой мост се инатя,
в небето хвърлям всичките си зарове,
цветята си по облаци садя.
Щом щракна с пръсти, винаги изчезва
от погледа ми хищният ни свят.
Тъй често ме преживя в свойта бездна,
докато аз живея на инат.
Когато скъсам земните синджири,
тогава точно аз ще победя.
Макар, че всъщност пътят е умиране,
изобщо няма начин да умра.
23.10.2013 г.
четвъртък, 24 октомври 2013 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
2 коментара:
Мдааа... Но има начин. Тишината заличава и одухотворява едновременно.
Така е. Влюбена съм в тишината. :)
Публикуване на коментар