Заклех се!...:)

Прибрах се. Оказа се, че съм загубила дебитната си карта. Господи, непрекъснато ми се спи и съм толкова разсеяна! Къде ли съм я засрала - не знам. Та...бих искала да си описвам вечерите, историите и изобщо - каквото ми хрумне от тук нататък.
Купих салата и защото само това ми се ядеше, отидох в майка ѝ реших да вечерям с тях.
Тя имала някаква надежда, че моят тумор е доброкачествен, защото прочела в интернет, че злокачествените в 90 % са с изпотяване на тила. Разбира се, че имам изпотяване. Майка съвсем посърна. Викам ѝ: Не чети в интернет! Аз нищо не чета, защото ще си сложа всички най-лоши неща ,като диагноза. Разбира се, съвсем не ми е добро положението. Осъзнавам го толкова ясно и реално, че чак не знам дали съм нормална. Не ме е страх. Само ми е мъчно, че не съм изживяла толкова много неща. ..
Разговора на масата върви, татко забранява на майка да споменава каквото и да било. Даже се посмяхме с една чинка от семейството на майка ми, която била много гледана цял живот от мъжа си. Той готвел, той чистел, за всичко - той. Когато вземел заплата, тя написвала на едно листче какво първо трябва да се купи и все тя била на първо място: “Сега, първо мене да ме оправите, че да ме отхвърлите настрана...“ ..:) Когато вече мъжът ѝ бил на смъртно легло, тя го прекъснала, докато говорел с дъщеря си, а той казал: “Мълчи бе, простак!“...и умрял. Така я лишил от възможността тя да му отговори или да го попита защо е казал така,когато цял живот е бил много учтив с нея. :) Много се смях на това. Егати и номера!..Хареса ми! :)
В четвъртък постъпих във ВМА за биопсия. Всичко уреди Мирослав Ненков. Обадих му се предният ден, с всички отхвърлени диагнози, от уролога,от гинеколога...както каза Д/р Бочев- “Ванче, гледали са те най-големите корифеи по своите специалности. “
Трябваше да се обърна вече към коремен хирург , Миро чакаше да му съобщя резултатите, обадих му се по телефона и той каза:“ Веднага се качвай при мен!“
Планува ме за биопсия, ясно го чух като каза: “От най-високо ниво! Няма да плаща упойката!“
Толкова ме прегръща и ме целува, че в мен се настани някаква тъга. Някакъв копнеж, да имам време...достатъчно време пред себе си, за да бъда целувана и прегръщана.
Упойката- с Пропофол.  Премедикация, целувка..докато още сме сами в залата. Влиза екипа, Миро застава зад главата ми и ме уведомява, че пуска перфузора. ...После се събуждам в коридора. Биопсията е взета.  Закарват ме в стаята на Отделението по Гастроентерология . Стая 13. Пак спя. Пристига Д/р Георгиева, която води стаята, психоложката, която ми говори за силата на мисълта и някъде към 16.15 ч. идва Миро, вече свършил задачите. Извънработното време и на тях не им се заплаща. “Хайде да те водя на кафе!“...Хайде! :)
Отиваме първо да се преоблече, на 3-я етаж, където е Реанимацията. Леле, глътнах си граматиката!..По коридорите лека, синкава светлина. Залите- с по 2 сестри. Дюшеците антидекубитални и нам кВи си- пясъчни, мясъчни...страхотия!  Гледам като теле в железница.
До всеки болен шкаф, със спринцовки, кората за записване на показатели , абе изобщо- извънземна работа ми се видя. :)
Отиваме на първия етаж, където има едно страхотно кафене. Хапваме ягоди с кисело мляко, някакъв лимонов сок с подправки, които ме хвърлиха на Седмото небе. Ако можеше да не свършва....Качвам се обратно на 14-я етаж, като нося кафе за дежурната сестра. Всички са приятели на Д/р Ненков. Или може би по-правилно е да кажа- Д/р Ненков е приятел на всички.
Какво правя сега ли?...Чакам резултатът от биопсията. Тежко, мъчително...предполагаемо...няма да е добро положението- знам. Но съм готова за битка.
Кълна се, че лесно няма да се предам!..Каквото и да ми кажат. Каквото и да показват външните резултати. Кълна се, че няма да загубя усмивката си! Ако ще да е единственото, което ще остане след мен!..
Ами...Заклех се!..:)

12.04.2014 г.