Болка

Събуждам се и веднага разбирам, че нещо не е наред. Няма ми детето. Изтръпвам. Заспала съм и съм пропуснала да го взема от училище. Никога не ми се е случвало. Веднага хващам телефона. Не чувам първото нещо, което ми казва Ракел, само второто. " Lo ciento, pero..." Съжалявала. Тичам натам и тръгвам по коридори. Коридори, коридори...Взели са го от службите за защита на децата точно, както направиха с ония англичани, които пиеха по цял ден в бар Мауи. Минава ми през ума, че в училището няма толкова коридори. И се събуждам.
Болката в краката ми е спряла. Започвам да търся в спомените си, при кого е детето. При баща си. Там го оставих, да. Още няколко пъти се уверявам в това. Будна съм, потънала в пот.
Взимам душ, правя си едно турско кафе и сядам пред компа. Ууффффф...Скарлет пак е дала храна на оня- сдъвкан и изплют. Ама си кротува на скайпа. Мълчи ѝ се. И на мен също. Обаче за миг забравям болката и ѝ сипвам шепа сол връз главата. Така де, заслужи си го! И млъкваме с дни.
Най - трудното нещо е постоянството. Постоянствам от 13 години. Ама вече- край! Решила съм го и даже имам билет за септември. Никой не е постоянствал толкова, колкото аз. Никой. Аз съм № 1, естествено! Болката ми е на последно място, макар да я усещам съвсем реално. Сигурно душата ме боли, но аз не мога да се изразявам поетично, ако и да ме нарочи сдъвкания и да ме накара да пиша. И онази сега се напъва също, както правех аз. Израства демек.
Аз израстнах тук. Изглежда стана, когато останах сама, без работа. Свалих забрадката, взех малчо на ръце и наех квартира с единствените пари, които имах. До последната стотинка. Тогава така и не можах да си купя желания компютър. Купих го на следващата година. И затворих сърцето си, барабар с болката. Нека стои там. Не знам дали мога да я изгоня, но мога поне да щракна катинара и да не се доближавам.
Нима Скарлет не може да направи същото? Не. Тя е друга. Нежна.  Ефирна. Истинска поетеса.
Човек убивам за нея, ей! Няма да ви кажа как се запознахме, твърде е лично и само наше, белязано от болка. Накъдето и да се обърнеш - болка. Което ме подсеща, че трябва да си сложа крем на краката...добре де- на душата, и да заминавам да се трудя за тази кора хляб, която казваме, че е сладка, защото си е твоя. Моята нагарча, все пак за 13 години няма как да не е мухлясала.
Може и пак да ви пиша, но не обещавам. Зависи от болката.
“Ако ти ме повикаш сега, ако точно сега ме повикаш...“ аз , със чисто нови крака, вярвай- към тебе ще тичам..
П.С. Крака, душа...има ли значение, когато болката е във въздуха?! Как мислите???