Тишината ми стана емблема.
Преживявам с едно старо его.
Всъщност, никакъв ми е проблема.
Позабравих дори и за “него“...
Ето, мъча го някак, въртя го,
а не мога две думи да вържа.
Мълчанието е дълго, дълго
в този огън, на който се пържа...
Нито плача, както съм плакала.
Нито хляба си ям с лютеница.
Тук, в чужбина съм се отракала.
Станах вещица, а бях девица...
Не разтварят ръцете ми книга.
Виж, как стискам длани попукани.
Затова казах: Стига ми, стига!
Греховете ми са изкупени!
Двата пръста утайка в кафето
ми рисуват светлото бъдеще.
Виждам, как ще ми падне пердето
и започвам да сбъдвам сънища.
02.03.2013 г
събота, 2 март 2013 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
0 коментара:
Публикуване на коментар